Чувството за вина – глас на съвестта или проява на горделивост?

Как да намерим границата между гласа на съвестта и „чувството“ за вина?

Много често си задавах този въпрос. Преди мислех, че съвестта и „чувството за вина” – са едно и също. Но, докосвайки се с изконните Знания и започвайки да работя върху себе си осъзнах, че са напълно различни понятия, които имат различни източници и цели.

• Съвестта е гласът на Душата в мен, който, като фар показва посоката към Дома.
• „Чувството" за вина (самообвинението) – се оказа проява на горделивостта. По-рано не се бях замисляла защо именно горделивост? Нали все пак си признавам, че съм виновна? Каква е логиката? А логиката на съзнанието е много примитивна, всичко се свежда до желанието да се яде.

Онзи ден се случи ситуация, при която близък човек ми се разсърди. Обичайно в такива случаи, без колебание, започвам да се оправдавам, да изреждам различни аргументи в своя защита и да се извинявам, дори без да разбирам напълно, защо се извинявам.

В тази ситуация вече знаех, че това е лично отношение към човека. Поговорих спокойно с него, решавайки да не подхранвам повече ситуацията с вниманието си и стараейки се да наблюдавам собственото си състояние. Но тук забелязах, че тихомълком, по старата схема, съзнанието започна да ми навързва дискомфорт от случилото се. То непрекъснато правеше опити да атакува Личността, с цел да „прилапа” моето внимание, тоест силите на Аллата.

Съзнанието започна активно да натрапва „чувството“ за вина. При това бързо се постара да потуши външната ситуация, но продължи да я превърта в мислите, за да получи колкото се може повече внимание. В този момент разбрах, че когато съзнанието е в позицията на виновния, на него му е крайно неизгодно. В крайна сметка, то се принизява повече от обидения. Следователно не може да въздейства. Наистина му е все тая, за какво е обиден човека. Най-главното за него е да си възвърне позицията, за да не изгуби властта. За това изпитва дискомфорт и навързва това състояние на Личността под формата на „чувство за Съвест“.

С какво съвестта се отличава от „чувството“ за вина? Съвестта се проявява по друг начин. Просто чувстваш, че не си направил каквото искаш и че си можел да постъпиш другояче. Знаеш, как трябва да постъпиш следващия път при подобна ситуация. Извличаш поука от ситуацията Благодарейки за урока, при това, без да губиш вътрешното състояние на благодат.

А „чувството“ за вина (въпреки, че няма как да бъде наречено чувство) е потискащо състояние, което подобно на отрова, вътре в теб, те разяжда капка по капка. След него се включва самообвинението, след това взаимна обида, зацикляне в мислите и свиване на съзнанието до конкретната ситуация. В този случай артистите в главата си противоречат едни на друг. Единият държи на това да изчисти образа си пред другия човек. Вторият не се смята за виновен, извинява се лицемерно и изпитва яд към човека, пред когото играе това представление.

В резултат на това, прикривайки се зад грозната маска на своята неискреност, остава потисната неприязън към човека. Въпреки, че няма нищо общо. Не той ме е накарал да се чувствам виновна. Това е бил моя избор. Всеки прави своя избор. Ако другият човек е решил да се обиди, защо да влизам в тази игра? Защо да слушам обвиненията в главата си и да се съгласявам с тях? Защо, изневерявайки на състоянието си да проявявам лицемерие, за да блесне егото ми в очите на другия ли? Защо да се ядосам за всичко това на човека? Защото горделивостта рисува външен враг. А в същото време съзнанието мълчи, знаейки, че истинският враг е то самото. Съзнанието разединява, но само благодарение на моя избор…

Важно е да се помни, че съзнанието винаги преследва само една цел – да консумира жизнените сили, дадени на Личността за Духовно освобождение. За него не е важно, каква е ситуацията. Главното е да разтегли ситуацията във времето и да предизвика възможно най-много емоции. Затова представлението продължава точно толкова време, колкото Личността влага вниманието си и храни ненаситното чудовище. Колкото по-ярка е емоцията, толкова повече храна отива за системата.

Ако тези мисли се развиват по-нататък, изпитвайки емоции, тогава съзнанието продължава да те разиграва и започва да ти предлага да прехвърлиш вината на обидения. Казва: „Как може да ми се обижда? Та нали аз за него съм…“. И тук започва да ти припомня всички „добрини“, които си му правил. И разбира се ти си толкова добър, а той неблагодарникът е посмял да се обиди. Започва възвисяване на собственото на своето съзнание, за сметка на принизяването на другия. В крайна сметка констатираш, че си се поставил в позицията на обидения (позицията на жертвата). Артистите в главата са си свършили качествено работата и са задоволили глада си за сметка на вниманието ми. Изобщо не е важно как са го постигнали. Най-важно е да се помни, че правото на избор винаги остава на Личността.

А когато правилата на играта започнат да се диктуват от Животинското начало, винаги подмолно и незабележимо, тогава се губи чувствената връзка с Душата, или по точно казано се затруднява значително. Образно казано, колкото повече твоето внимание бива привличано от играта на Животинското начало, толкова повече извора на Душата се покрива с пелена. И колкото повече се вглъбяваш в житейските проблеми, разглеждайки ги през призмата на Животинското си начало, толкова по дебела става тази пелена. Съответно последната затруднява връзката на Личността с Душата, и естествено с Бог. В теб започват да се появяват страхове, подхвърлени от Животинското начало, появява се все по-често празното суетене, започват да те засипват един след друг различни проблеми. Започваш да забравяш за важността на духовната работа над себе си и безпричинно да виниш или да се обиждаш на обкръжаващите те хора. Когато забележиш тези признаци, знай, това е поредната атака на твоето Животинско начало и трябва спешно да се вземат мерки – да се възстановява изгубената връзка с Душата, образно казано да се пробива нарасналата пелена. А когато се добереш до чистата вода, тогава и всички измислени проблеми ще се стопят, тогава отново ще разбираш главното и ще възвърнеш визуалния контакт с твоята цел.

Из книга „АллатРа“

Осъзнавайки, че съм водена от желанието за власт посредством лицемерието, стана лесно да се разгранича от навързаното от съзнанието състояние. Ситуацията се изглади и отношенията ми с близкия човек се подобриха. И въпреки, че съзнанието все още се опитваше да подхвърля мисли по този въпрос, те вече се чувстваха като преминаващи неприятни вълни, от които беше лесно да се откажа и да се върна към Чувствата.

Жана: Разбира се. Всичко се проследява елементарно, когато работиш над себе си. От личен опит дори мога да кажа, че цялата тази провокационна вълна от вторичното съзнание е едва забележима, но се чувства. Чувства се нейното леко усилване: появява се предпазливостта, настроението тъничко се сменя в очакване на нещо не съвсем добро. Това прераства в безпокойство, понякога с нюанси на тъга или едва уловима, но разпознаваема печал. Прекрасно разбираш, че системата започва да ти прожектира поредното кино. След това с първите кадри идва и провокационната вълна, първия ярък кадър, след него театралното озвучаване в главата, тоест някоя мисъл, но без твоето внимание тя е мъртва. Зазвучава цяла симфония от спомени: „хайде да си припомним еди-какво си, просто така…“

Татяна: Ами да, различните сравнения и преценки от съзнанието.

Жана: Да, но в този момент избираш именно ти: да обърнеш ли внимание или не. В зависимост от твоя избор се развива и самата ситуация. Например, идва поредното въздействие от вторичното съзнание, след това картинките от първичното, после мислите, да се обидиш или не. И ако обърнеш внимание на тази мисъл, се активира горделивостта, тогава играейки или напълно сериозно започваш да я разгледаш и да й се наслаждаваш, тоест да влагаш цялото си внимание в нея. След известно време вече се чувстваш като пребит, защото си обиден на целия свят, безкрайно тъжен и разстроен, потънал в самосъжаления и раздута собствена значимост. Тоест емоциите се леят като река и системата яде. Но ако съзнанието ти предложи „да се обидиш“ и ти кажеш: „Не!“ тоест игнорираш цялата тази триизмерност с всички нейни счетоводители, хюбриси и т.н.“ и се гмурваш в радостта на дълбочинните чувства, тогава всички ситуации отминават все едно не ги е имало. Разбираш, че това са били просто провокации на системата с нейните илюзии, не повече. И най-главното – ти си отстоял своя избор, като Личност, и не си действал като роб на съзнанието.

Из предаване „Съзнание и Личност“

Когато идва разбирането, че всичко в този свят е проявление на Любовта, която е насочена единствено в помощ на Личността да започне да Живее, на човек му става радостно, защото чувства Безкрайната грижа винаги и във всичко. Тя тежи единствено на съзнанието, защото руши неговата империята на властта и отнема храната му. А за Личността това е изцеление и спасение, подобно протегната ръка към давещия се.

Благодарение на подобни ситуации човек осъзнава, че всеки е помощник и учител. Със своите думи и действия той показва кое още лови човека, към кои външни образи, създадени някога от съзнанието е привързан. Ясно вижда, как ги защитава и отстоява по навик. В края на краищата всеки човек и всяка ситуация ни помагат да видим мъртвото в себе си и да се откажем от него, избирайки Живота Тук и Сега!

allatra_detail04

Коментари

апр 27, 2019 | Публикувано от в Артефакти, Статии