Бързайте да творите добро (част 1-ва)

Нужно ли ни е?

Една вечер се връщах у дома. Близо до кварталната аптека, в една локва, видях малко котенце. Толкова силно мяукаше, че всичко в мен се сви. Не успял да направя и крачка към него, от аптеката изскочи малко момиченце. То взе в ръцете си мокрото и омърляно коте. Веднага след това излезе майка му, тогава чух следния диалог:
– Мамо, гледай колко мило котенце, хайде да го вземем в къщи?
– А нужно ли ни е?
– Да, много ни е нужно!
– А ние нужни ли сме му?
– Разбира се, че сме му нужни, ще се грижим за него и ще го обичаме!
Тогава жената взе котенцето и каза:
– „Добре дошло в нашето семейство“
Тя хвана своята дъщеря за ръка и тръгнаха към дома.

Лов

Когато дъщеря ми беше мъничка, веднъж се примоли да я взема на лов. На другия ден, още преди изгрев-слънце, се запътихме към реката.
– Тате! Толкова е тъмно, страх ме е!
– Нищо слънчице, скоро ще се съмне. Крачи по бързичко, че всички патици ще отлетят.
Тя бе още сънена и краката и се плетяха. Тогава я сложих на врата си. Когато стигнахме брега аз я свалих и започнах да се приготвям за лова.
– Тате, студено ми е! – започна да потрива ръце. Тогава свалих своето яке и я завих по-плътно. Сега студът се усещаше прилично, отбелязах за себе си.
– Тате, гладна съм, – заяви принцесата.
– Пак ли? – помислих си аз и тръгнах да вадя сандвичите и термоса от раницата.
В този момент чувам над главата си характерното свистене. Над нас мина ято патици. С тъга изгледах как се отдалечават. Дъщеря ми едва започнала да дъвче сандвича и го изпусна. Аз го повдигнах, изтупах го от тревата и го дадох.
– Е, ама той е мръсен! – резонно отбеляза тя.
Аз запазих търпение и извадих от раницата парче салам.
– Не искам салам. – обидено произнесе това вредно човече.
Тогава и набутах в ръката и една ябълка. В същия момент гледам как едно ято се приближава. Грабнах пушката, прицелих се и в този момент тя започна да ме тегли за ръкава:
– Татко пишка ми се.
Въпреки това стрелях. Баааам! Пропуснах, ама че куцуз! И в този момент чувам тих плач. Поглеждам, а малката стои изплашено с ръце на ушите. Чорапогащника и целият мокър. След гърмежа бе цопнала в мокрото. А да я преоблека и преобуя нямам с какво.
Прибрах пушката в кобура, а всички принадлежности в раницата. Теглих една благословия на ум и тръгнахме към дома. Когато се върнахме тя се преоблече и здраво ме прегърна:
– Тате, толкова те обичам!
Тогава разбрах, че ще я взема отново.

Разказ на един писател

Много американци знаят и обичат „Малкия принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери. Децата виждат в него вълшебна приказка, възрастните – сериозно, водещо към задълбочен размисъл, четиво. Въпреки това, малцина са тези, които са чели и други негови разкази и романи. Също така малцина знаят, че Екзюпери бил военен летец и по време на Втората световна война загинал борейки се с нацистите, а преди войната се сражавал с тях в Испания. Там, още по време на гражданската война той написал разказа „Усмивка“. Именно тази история искам да споделя с вас. Не знам истина ли е или измислица, но много ми се иска да е истина.

В Испания Екзюпери бил хванат в плен и хвърлен в затвора. Отнасяли се с него много грубо, от което решил, че няма да го държат дълго в килията – разстрел и край на историята. По-нататък ще ви разкажа историята, от първо лице, както я помня.

Не се съмнявам, че скоро ще ме разстрелят. Настроението от тези мисли естествено не се подобряваше, от което започнах да ровя нервно по джобовете си, току-виж останал пакет цигари, който бе вероятно да не са взели по време на обиска. Наистина, намерих пакет цигари. С трепереща ръка пъхнах в устата една цигара. За зла участ нямах кибрит. Тогава погледнах през решетките към моя надзирател, но не успях да дочакам ответен поглед. За него аз вече бях труп, за какво му е да ме гледа? Тогава го попитах:
– Ще ви се намери ли огънче?
Отново, без да ме поглежда той сви рамене и се приближи, за да ми даде да запаля.Светна кибритена клечка и в този момент нашите погледи неволно се срещнаха. Аз се усмихнах – дори без да зная защо. Изглежда, когато срещаш с някого своя поглед е трудно да не се усмихнеш. В този момент в мен пламна искрица. Изглежда усмивката, незнаеща прегради, разпали друга искрица и в неговите очи. Той ми подаде огънчето, без да откъсва поглед. Така и остана с вперен в мен поглед. Аз също продължавах да се усмихвам, но този път виждайки в него човека, а не надзирателя. Изглежда и той вече виждаше в мен не враг, а обикновен човек.
– Имаш ли деца?
– Да, ей сега ще ти покажа.
Разрових се в портфейла и извадих няколко семейни снимки. Той също извади няколко снимки на своите деца, показа ми ги и започна да разказва за тях, да гради планове за бъдещето. Аз се просълзих и произнесох, че едва ли ще ги видя вече. Неговите очи също се овлажниха. И изведнъж, без да изрича и дума, той отключи вратата на килията и бавничко, преминавайки през някакви проходи ме изведе в покрайнините на града. След това също така мълчешком се върна обратно.

Моят живот бе спасен от една усмивка. Да, усмивка! И тази естествена и безкористна добрина, която се проявява в хората. Реших да напиша разказ за това, за да може хората да не забравят, че зад всички крепостни стени, които градим, всички титли, степени, статус, престиж и т.н. се таи нашата истинна човешка същност. Не се страхувам да я назова – Душа, защото вярвам, че ако се научим да слушаме своите души, побеждавайки всички вътрешни прегради, никога няма да бъдем врагове с когото и да било. Тогава в нас няма да има омраза, завист и страх. А крепостните стени само ни пречат да общуваме като истински хора.

Следва…

allatra_detail04

Коментари

Dec 4, 2016 | Публикувано от в Статии