Бързайте да творите добро (част 3-та)

И на война – Човекът си остава Човек

По време на моята щастлива младост се срещнах с един приятел на баща ми. Събирахме плодове в градината и тъй като работата беше много, при това монотонна, нямаше как да мине без приказки.

– Охо! Хванали сте войната! Виждали ли сте фашисти на живо? Вярно ли е, че са били зверове, а не хора?

– Как да ти кажа, различно… По това време живеехме в малко селце в Западна Украйна. Баща ми и по-големия ми брат бяха мобилизирани. Малко след това започнаха боевете и от нашето село не остана нищичко, с изключение на един като по чудо оцелял хамбар. Останахме само аз и сестра ми, аз бях на 6 годинки, а сестра ми на 9. Беше лято, двамата се бяхме настанили в хамбара, но есента стана студено и се наложи да правим нещо. Решихме да отидем при леля си на другия край на страната. Ходехме от село на село и просехме. В едно село решихме да почукаме на една, видимо богаташка къща, която не бе засегната от боевете.

Отваря се вратата и излиза стопанката на дома и ние: „моля ви, дайте ни къшей хляб“. А стопанката: „да се махате от тука, че ще насъскам кучето!“ В двора й се пенеше огромен зъл пес. Веднага си плюхме на петите, но стопанката въпреки това пусна кучето. Бягахме колкото ни държат краката, но нима можехме да избягаме от този звяр? Сестра ми изостана малко, за да ми даде шанс. Отзад звяра вече ни настигаше и тъкмо да се нахвърли отгоре й, от храстите пред нас изниква огромен немец в пълно бойно снаряжение. Истински ариец – млад, малко под два метра, русокос, синеок и със сурово лице. Сваля той автомата, а зад нас бясното куче. Край до тук бяхме си помислих аз! Времето се забави. А той сваля автомата и прави един откос над главите ни, право във връхлитащия звяр. След това сваля раницата си, изважда парче хляб, разчупва го на две и ни го подава, също така и една консерва. След като сестра ми се освести от уплахата ми казва да му се отблагодарим с последната останала ценна вещ – майкиния пръстен, но немеца категорично отказва: „Найн!“

Така че, и на война – човекът си остава човек!

Обет

Работя като юрист в дом за деца и бих искала да разкажа, какво ми се случи съвсем наскоро.

Веднъж в детския дом дойде жена на възраст около 35 години и сложи на масата доста сериозна сума, но тъй като не ни бе позволено да взимаме пари директно, я помолихме да купи на децата лакомства, защото това най-много им липсваше.

След около час жената се върна носейки на всяко от децата по един пакет с лакомства и плодове. Освен това бе купила тетрадки, блокчета за рисуване, боички и най-различни перилни и миещи препарати.
Помолихме я да ни даде своите данни, за да й благодарим официално в местния вестник, тъй като подобни жестове бяха изключителна рядкост, но жената отказа категорично да каже каквото и да било за себе си, с изключение на следната история:

– Веднъж излязох да събирам боровинки и се загубих сред блатата, а нашите блата са повече от страшни. Започна да се смрачава и дадох обет пред Бога, че ако изляза жива и здрава на пътя ще дам всички средства изкарани от боровинки на децата в приюта. Така и направих…

Съществителни и наречия

Надеждата ражда вяра!

Преди няколко години поканихме една учителка да се позанимава с малките пациенти в градската болница. Тя трябваше да им помага с уроците, за да не изостават от учебния процес.

Веднъж се наложи да я повикаме да се позанимава с един нов пациент. Обади й се друга учителка, тя й продиктува името на детето, отделението, където се намираше и й каза: „Стигнали сме до съществителните и наречията. Ще ви бъда много благодарна ако му помогнете да си напише домашните“.

Едва влязла в отделението учителката разбрала, че се намира в отделението по изгаряния. Никой не я бе предупредил какво я очаква. Преди да влезе в стаята, трябвало да си сложи стерилни мантия, калцуни, маска и шапчица, за да не вкара инфекция. Бе помолена да не се докосва нито до момчето нито до леглото му.

След като бе инструктирана, учителката си измила ръцете, лицето, надянала всички предпазни облекла и влязла в стаята. Насреща и момченце, цялото изгоряло, видимо силно страдащо от изгарянията. На учителката и станало неудобно, не знаела какво да каже, но да се върне обратно също не можела. В края на краищата произнесла:

– Аз съм учителка и помагам на болни дечица с ученето, за да не изостават от учебния процес в училище. Твоята класна ме помоли да ти помогна със съществителните и наречията.

На следващата сутрин отново дошла в отделението по изгаряния, насреща й една от сестрите я попитала:

– Какво му сторихте?

Учителката се смутила и започнала да се извинява, но сестрата я прекъснала:

– Не ме разбрахте. Тревожихме се за живота му, но след вашето идване нещата се промениха драстично. Организмът му започна да се бори и  реагира отлично на лечението…

Много по-късно пострадалото момче споделило, че по онова време престанало да се надява и чувствало, че умира. Изгарянията му били толкова силни, че просто изгубило надежда. Но след като видял учителката всичко се променило, то разбрало едно много важно нещо: „На един умиращ човек никога не биха изпратили личен учител да му помага със съществителните и наречията, нали така?“

allatra_detail04

Коментари

Dec 17, 2016 | Публикувано от в Статии