Бързайте да творите добро (част 2-ра)

Толстолобче…

Гледам на децата как неуморно се „трудят“, тъй по детски. Всичко трябва да бъде проверено, разбрано, опитано. Казвали, че мъдреците и децата имали една обща черта – не придават никакво внимание на различията между хората – физически, умствени, социални. Но няма страшно, с възрастта, родителите, приятелите им и училището ще „поправят“ всичко това. И все пак сред нас, възрастните, има хора, които успяват да възродят в себе си чувството на духовна свобода и хармония със света, който ги заобикаля.

Моя добра позната ми разказа история за една своя приятелка. Един ден, тази нейна приятелка отишла на пазара и си купила толстолоб от една сергия, малко под 3 килограма. След като взел парите за подскачащата на канара риба, продавачът погледнал леко учудената жена и рекъл: „Когато се приберете, преди да започнете да чистите рибата я ударете по главата два-три пъти с чука и ще се успокои“. Жената се прибрала в къщи, взела чука, но преди да нанесе удара решила първо да разгледа живата риба. Погледнала очите й, които гледали направо към нея, както се казва – очи в очи.

Тогава ръката и се спуснала – тя разбрала, че няма да може да я убие. И какво да прави сега? Наляла във ваната вода и пуснала сребристата пленница в родната й стихия. На сутринта наляла малко вода в една пластмасова кофа, акуратно поставила рибата в нея, покрила с една кърпа преносимият аквариум и се запътила към спирката. След като дочакала извън градския автобус се запътила към най-близкия язовир. Когато пристигнала се оказало, че язовирът е заграден и с охрана. Охраната я спряла и тя започнала да обяснява как донесла една риба, за да я пусне на свобода. Охранителя не и повярвал й наредил да покаже, и след като се убедил все едно отказал: „Можеш да ми я дадеш, аз ще се „погрижа“ за нейната съдба“. Но нашата обща позната отказала: „Не, искам сама да я пусна на воля“.

Тогава мъжът се ядосал и заявил, че риболовът се плаща и ако иска да влезе на територията на езерото, трябва да плати. Жената извадила последните пари от джоба и каза, че това са парите и за връщане. Разбирайки, че няма да може да се отърве от нея, мъжът с подозрение я попитал дали случайно не е избягала от психиатрията.

Всичко завършило благополучно. Рибата попаднала в свои води и удряйки с опашка по водната повърхност, отплувала в подводното царство. Тогава възмутеният охранител рекъл: „Ама че си глупачка, така или иначе някой ще я улови“, – на което тя отговорила, – „Аз своята работа си я свърших, от което ми олекна на душата, а какво ще се случи след това с нея не е моя грижа“.

Мъдреците казвали, че всеки един от нас кове своето бъдеще, своя утрешен ден, много преди да е дошъл, но всеки го кове посвоему, затова и резултатите са различни.

За дядо ми

Нещата, които зная за дядо си са много малко. Общи факти, малко биография и няколко истории.

Когато започнала Първата световна война дядо ми бил мобилизиран и понеже целият му живот бил свързан с конете, воювал в кавалерията. До колкото разбрах малко след това дезертирал, войната не се вписвала в неговата философия. И тъй като не бил с потекло или елитен кавалер, му се налагало да се крие от жандармерията. След Първата световна започнала революцията, гражданската война… Независимо от нежеланието му да воюва му се наложило да се включи в събитията и служил при Николай Щорс като ординарец. След революцията отговарял за някаква конска ферма, а по време на Втората световна война воювал заедно със своите коне. През 43-та бил погребан. Жена му работила на своя предел, тъй като трябвало да изхранва 4 деца, петият, най-големият, също воювал на фронта. През 45-та погребали дядо ми още веднъж, по погрешка, но все пак решили да го оплачат, а през 46-та се върнал жив и здрав от Германия. Радвал се, че не го откарали в Далечния Изток и че жена му го дочакала, независимо от двете погребения. Отпразнували всичко на двора, както е положено с пиене, песни и танци, поканели всички от селото.

Своите награди и медали държал в една дървена кутия в работилницата. Внуците често си играли с тях, а жена му следила да не ги из позагубят. Въпреки това потурчили половината. Медалите и ордените на своя загинал приятел съхранявал на отделно място, на копринена възглавница в раклата. На внуците дори не давал дори да си помислят за тях. По празниците като се понапивал ги взимал и им ги показвал, но не давал да ги пипат.

Дядо ми имал дълг към този свой приятел. Според взаимната им уговорка, ако приятеля му загинел, той трябвало да намери и осинови неговата дъщеричка. Този дълг много му тежал. По онова време да обикаля и да търси осиротялото дете по домовете било трудна задача… Както и да е, намерил го и го осиновил, но това е друга история. Оказало се, че с любимата ми леля не сме една кръв, независимо, че бяхме една фамилия. За това разбрах, когато вече бях голям.

Та, след войната отново се захванал да гледа своите любими коне, След като се пенсионирал продължил да работи в конюшнята. Просто не можел без тях. Както се казва – с конете говорил много повече за хората, от колкото с хората за конете.

Ето и самата история:
Имал в конюшнята една кобила. Абсолютно безполезна за стопанството. Своенравна, необяздена, абсолютно неуправляема. Дядо ми не давал нито да отиде за салам, нито да я продадат. Авторитетът му в конюшнята, независимо от заеманата длъжност, бил неоспорим. Кобилката забременяла и родила жребче. Жребчето обещавало да бъде много добро конче. Една вечер дядо ми отишъл да ги къпи на реката. Вързал жребчето на брега и изкъпал кобилата. После вързал кобилата на брега и изкъпал жребчето. Човекът цял живот живял до реката, но така и не се научил да плува. Преминавал реките, държейки се за коня. Та, когато къпал жребчето дядо ми изглежда загубил равновесие и започнал да се дави. Хванал се за жребчето, а то мъничко, плувало с последни сили. Водата ги понесла към средата на реката. Викай не викай, на близо нямало никого. Ако не била кобилата самият щял да се удави, и жребчето щял да вземе със себе си. Как се отвързала кобилата – не е ясно, но успяла. Хвърлила се в реката и започнала да ги избутва към брега. Избутала ги, на около 2 километра надолу по течението. Дядо ми, макар и в безсъзнание бил жив, така се държал за жребчето, че после няколко дена не можел да си раздвижи ръцете като хората. Разказал, че когато дошъл на себе си, дълго се боял да отвори очи, очаквайки да види архангел Гавриил. Когато най-сетне ги отворил видял наклонената конска муцуна.

Народа чул виковете, идващи от реката, и хукнал на помощ, след това донесли дрехите му от брега и съобщили на жена, му че се е удавил. За пореден път се споминал човека, до момента, докато от селото не забелязали идващата необяздена кобила с дядо ми на гърба й! Едва оживял, по бели гащи, но весел.

След този случай ако някой с дума или не дай си Боже с някакво действие обидил неговата кобила… лошо му се пишело. В крайна сметка казват, че и той и кобилата се споминали едва ли не в един ден, ако са се разминали, то това ще да е било с мъничко.

Следва…

allatra_detail04

Коментари

Dec 10, 2016 | Публикувано от в Статии