Притча за осъждането

Притча за осъждането

Живял в селото старец, много беден, но дори и най-богатите му завиждали, тъй като имал великолепен черен кон. Те му предлагали невиждана цена за коня, но старецът винаги казвал:
— Този кон — не е моя собственост. Той е личност. Как мога да продам една личност, да продам своя приятел?
Старецът дори и беден, не продавал коня.

Веднъж намерил конюшнята празна. Събрало се цялото село и хората казали:
— Ти стари глупако! Знаехме се, че някога този кон ще изчезне. Защо не го продаде. Ето ти нещастие.
— Не отивайте твърде далече в твърденията си. Просто кажете, че коня го няма на своето място, — отговорил им стареца. Такъв е факта всичко останало са предположения. Какво е това, нещастие или благословия не мога да кажа, тъй като това е само фрагмент. Кой знае какво още може да се случи?
Хората му се присмели. Винаги знаели, че е малко чалнат.

След 15 дена, съвсем неочаквано коня се върнал. Той не бил откраднат, а просто обикалял на воля и на това отгоре довел със себе си една дузина диви коне. Тогава хората отново се събрали и казали:
— Оказа се прав. Това не било нещастие, а благословия.
— Отново отивате твърде далече. Просто кажете, че коня се върнал. Кой може да знае благословия ли е това или не? — спокойно отговорил стареца. — Това е само фрагмент от цялата картина. Как може прочитайки една дума от изречението да съдите за неговия смисъл?
Този път хората не говорили много, но вътрешно решили, че не е прав: дванадесет прекрасни коня!

Старецът имал един-едничък син, който започнал да обяздва конете. И само след една седмица паднал и си счупил краката. Хората отново се събрали и рекли:
— Ти отново доказа своята правота! Това било нещастие. Твоя единствен син стана инвалид, в твоята преклонна възраст той бе твоята единствена опора. Сега си още по-беден от преди.
— Вие не можете да не съдите, за кой ли път отивате твърде далече в съжденията си. Кажете само, че си е счупил краката. Никой не знае това нещастие ли е или благословия. Животът минава поетапно, и не ни е дадено да знаем цялата история на събитията.

Случило се така, че след няколко седмици страната влязла във война и всичките младежи отишли на бойното поле. Останал само сина на стареца, защото бил инвалид. Цялото село стенело и плакало, тъй като знаели, че войната е много тежка и повечето от младежите няма да се върнат. Те дошли при стареца и казали:
— Прав беше, стари човече, сега е очевидно, че това е било благословия. Синът ти може да е инвалид, но е жив и е с теб. А нашите синове си заминаха завинаги.

Старецът отново казал:
— Продължавате да съдите. Никой не знае! Единствено кажете, че вашите синове са годни за армията, а моя не е. Само Бог знае нещастие ли е това или благословия.
Докато съдите, не растете и не се развивате, тъй като вашия ум тъпче на едно място, това негово състояние се превръща във ваша зона на комфорт. А процесът на развитието е постоянно напускане зоната на комфорт, затова човек се подхлъзва избирайки по-лесното. В действителност, нашето движение никога не свършва. Един етап завършва, друг започва, една врата се затваря, друга се отваря. Достигайки върха, пред нас се появява нов, още по-висок връх. Животът е едно безкрайно пътешествие!

allatra_detail04

Коментари

юли 7, 2015 | Публикувано от в Статии