Приказка за мравуняка и Стопанина

Нейде на края в гората тилилейска, близо до малка рекичка гордо се издигаше мравуняк. Животът в него кипеше с пълна сила, и зиме и лете, и в пек и в дъжд, неуморните малки същества благоустройваха своя единствен и неповторим мравешки свят. Гордите му жители, отдавна бяха забравили кои са в същност, от къде идват, защо живеят именно тук – на края на гората. Знанията за света: колко гъста и непроходима е гората, колко необятно е синьото небе, колко непостижими са водите на малката рекичка, вливаща се в голямата пълноводна река, която в своя край преливаше в безкрайното море, граничещо с непознаваемия космос, отдавна бяха загубени. Всичко, което мравките знаеха бе: работи, подчинявай се, консумирай, размножавай се, властвай, забавлявай се и гради все по-голям и по-голям мравуняк.

Все пак, нейде в прахта на историята се таеше мъгляв спомен за Стопанина на гората, който веднъж на 10 хиляди мравешки лета, се спускал в техния миниатюрен свят от висшите сфери. Споменът разказвал как поради своята скромност и доброта, Стопанинът често не бил признаван от мравките и как едва, когато си отивал, миниатюрното общество осъзнавало, ридаейки и каейки се, каква възможност е изпуснало, възможност да почерпи от източника на безкрайното познание. Тогава част от мравките се втурвали да следват неговия път, да събират частиците от оставените знания и да ги съхранят за бъдещите поколения. Но с времето фактът от присъствието на Стопанина в мравешкия свят придобивал статуса на митична легенда, която малцина възприемали на сериозно. Единици били тези, които знаели, че гората и реката, подобно на деня и нощта, имали своя закономерна цикличност и веднъж на 12 000 мравешки лета реката се разливала, измивайки мравуняка от лицето на гората. Когато големия Разлив отминавал, успелите като по чудо да се закрепят по дърветата мравки слизали от и отново започвали да градят нова мравешка цивилизация. Така било от незапомнени времена, а в преддверието на глобалните промени, при тях винаги се спускал самият Стопанин на гората.

И ето Стопанинът на гората, благородният жител на висшите сфери, отново дошъл в мравуняка, разказвал на мравките за наближаващата беда, за дърветата, за добротата, за любовта, за единството и за някакво изконно знание, което позволява на лилипута да се превърне в голяма и красива пеперуда. Но ето, че беда, миниатюрните насекоми отново се засуетили, и не само, че не желаели да признаят Стопанина, но и изобщо не вярвали на приказките за чудесната трансформация. Денят на промяната бил близо, 7 милиардното миниатюрно общество, увлечено в своите мравешки страсти, не желаело и да чуе за отново внесеното знание, независимо, че десетки хиляди пробудили се мравки, тръбели с пълен мравешки глас за него. В същото време, избрани сред избраните, беловласи мравешки старейшини, застанали в кръг на огромно листо от репей и започнали разгорещен спор:

– Какъв е този самопровъзгласил се Стопанин? В скрижалите е написано, че Стопанинът трябва да се нарича – Абу-Абди-Абдя-Абдан-Абдурахман ибн Хатам-тири-ри-рам Сам Сали-Хаман!
– Да, да! И който на мравешкото си гръбче има белег с отхапана ябълка!
– Каква е тази ябълка! На нашия скрижал е написано, че на предната дясна лапка трябва да има птичи клюн!
– А в брадата му 13 златни косъма, да, да!
– Какви ти клюнове и златни косми! Ето в този скрижал е написано, че трябва да бяга по въздуха по-бързо и от врана!
– Точно така! И да ни покаже невиждани чудеса. Нека докаже, че е жител на висшите сфери! – почервенели от възбуда, спорели мравките, а гласовете им така гърмели, че цялото листо се тресяло.
Освен това трябва да обедини всички 7954 разделени части на мега-гига мравуняка! Ето, точно така пише в нашия скрижал.
– А в нашия пише, че трябва най-напред да подчини „зърнения хамбар“
– А в нашия, че трябва да съедини всичките 97 религии!
– И да донесе мир!
– И да убие безпощадния мравояд!
– Както и свирепия мравешки таласъм!
– Да ни дари с благоденствие!
– Да направи така, че никога да няма зима!
– Да ни донесе реки от мед и брегове от мармалад!
– Да ни построи захарно хилядолетие!
– Длъжен е…
– Да, длъжен е, да, абчих…
– Длъжен! – клатеше се листото от репей…

Длъжен им бил Той, на мравките – Жителят на висшите сфери! За да може най-накрая, да спрат да се ядат един друг и да се превърнат в красиви пеперуди.

Понаблюдавал ги Стопанинът, понаблюдавал ги с добър и благ поглед от клончето на вековния бор. Не знаем какво си помислил, но едва ли се е огорчил много, та нали в гората тилилейска, която стопанисвал имало още 187476987358010578043728007 мравуняка. Един повече или по-малко – все тая.

След големия Разлив все щели да оцелеят някакви мравки, за да дадат началото на нов мравуняк със светлата надежда на Създателя, че следващият няма да е толкова жалък и безумен като предишния, а в гората тилилейска вместо злобни мравки един ден ще летят безчет прекрасни пеперуди.

Обърнал се Стопанинът към своите последователи, за времето, когато старейшините спорели те станали с една идея повече. И въпросите им били вече много по-зрели, въздъхнал Той, погледнал ги с добър поглед и започнал да им отговаря. Оставало съвсем малко време до Разлива и шансовете за добра развръзка изчезвали, но все пак в гората се появили няколко нови пеперуди, кой може да знае, може би все още е възможно идеята на Създателя да се реализира?

allatra_detail04

Коментари

Oct 23, 2016 | Публикувано от в Статии